И Алиса гласува за едно, а очаква друго

Не сме добре. Алиса е разгонена от няколко седмици, вири дупе и ме излага пред гостите ми, заставайки със задно отвърствие към тях и отместена настрани опашка. Вие нощем и аз не мога да спя. Денем ходя като привидение с тъмни сенки край очите безуспешно прикрити с грим. Тя пък върви след мен и се надява да я спася. Дори не се сеща да яде. Затова пък аз компенсирам с количество, достатъчно за мен и няколко котки като нея.

Добре, че ходя на работа, за да не виждам какви ги върши сама. Обаче подозирам - лежи с нещастна муцуна върху пончото ми от Гозо и от време на време надава жален призив.
Не го разбирам това да призоваваш някого, когото не искаш да виждаш. Наясно съм, че ако я срещна с някой мъжкар, ще спре виенето и ще се свре уплашена в някой ъгъл и после ще го бие, ако се престраши да се приближи.

Това е същото като с гласуването - даваш вота си за някакви тотални идиоти и после се оплакваш от последиците. Или не гласуваш и пак се жалваш, че нещата не вървят на добре. Та и Алиса моли се за едно, а очаква друго.

Алиса вярва в чудеса

Алиса вярва в чудесата по Коледа. Вярва, дори да не е Коледа. Не съм сигурна дали смята, че има Дядо Коледа, или е измислен. Но със сигурност всяка вечер ме посреща с надеждата, че в купичката й чудодейно ще се появи съвсем нов вид храна, а не от онази, която й давам от месеци. Вярва, че като по чудо ще си забравя чашата от кафе на леснодостъпно място и тя ще успее да изяде утайката преди да съм я сгащила. Сутрин и вечер се надява и да я пусна да се качи на мивката, докато си мия зъбите, за да гледа как го правя и да лови капките, падащи от чучура (това понякога се сбъдва). Мечтае преди края на зимата да се появи муха.

Непоколебима е вярата на Алиса, че когато подраска леко по плъзгащата се врата, тя ще се отвори сама. Аз съм проклета и отварям, когато си искам. По това време тя обикновено се е отказала. И така си живеем - тя с вярата, аз с реалността, която непрекъснато налагам. Добре, аз съм убиец на мечти. Но категорично отказвам да яде от маслините ми. Или да се рови в боклука с надеждата за чудо.

Поне не е тръгнала да взема мандат, въпреки че желаещите да управляват не са по-умни от нея. Айде представете си го: Лукарски, който има точно същите мечти като Алиса, да стане министър-председател. Ще се наложи непрекъснато да му отваряме вратите, защото няма да знае вътре ли иска да е, или навън. Ще е убеден, че все не получава достатъчно храна. И ще се опитва да вземе и нашата. Ще иска да се вре в работите ни. Няма да осъзнава, че наоколо има и друг свят.
Чудеса, чудеса, но по Коледа по-добре да сбъдваме Алисините.

Алиса е виновна за Тръмп, Брекзит, Ердоган и Румен Радев

Когато котките не вършат обичайни котешки работи, се случват страшни катаклизми в цял свят. Започва война в Сирия, потоци от бежанци се изливат в Европа и голяма част минават през границите на България, Ердоган вкарва в затвора хиляди несъгласни с неговите безумни идеи хора, британците гласуват за излизане от Европейския съюз, американците си избират за президент Доналд Тръмп, в България се появяват Динковци, до последния тур от президентските избори стигнаха Цецка и Румен... Абе кошмарите не свършват. Да не говорим, че умират Дейвид Боуи и Ленард Коен.

За всичко това подозирам Алиса. Нейните странни навици със сигурност са объркали някое зъбчато колелце в стройния механизъм на Вселената. Няма как да не се е отразило. Та аз никога не съм я виждала да спи, а живее при мен от година и половина. Вероятно за войната в Сирия няма вина, защото тогава още не се беше родила. Но това, че е абсолютно безразлична към топлото, съм убедена, че е предизвикало идването на власт на Доналд Тръмп. Е, предполагам, че гледането й през прозореца в трапезарията е предотвратило няколко бежански вълни през нашата граница и поне Динко успява да спи от време на време. Но я ми обяснете кой е виновен за Румен Радев? Не е възможно масовата психоза на гласуващите за него да е дошла ей така от нищото. Сигурна съм, че липсата на сън у Алиса е нанесла непоправима вреда в съзнанието на масовия гласоподавател у нас.

Това прозрение ми дойде тези дни - от една страна, мислех за необичайните навици на Алиса, а всичко необичайно все пак, знаем, води до катастрофи, от друга страна, не успявах да заспя от тревоги за американците, англичаните, турците и българите. Тогава една нощ осъзнах, че между двете не може да няма връзка. Съвпадение? Не мисля.

Така че, ако още се чудите защо светът е полудял, време е да научите, че Алиса е виновна. Да я науча да спи или да обича топлото, не вярвам да успея. Да я бия също няма смисъл. Но обещавам да ви уведомя, ако внезапно се промени и стане обикновена котка. За да сте спокойни и вие за света.

Гласувайте заради Алиса

Алиса няма право да гласува. Но аз имам. И смятам да упражня правото си на глас и заради нея. Нейният свят се простира върху 90-те квадрата на апартамента, който дели с мен. И все пак личният й котешки комфорт е пряко обвързан с това какво се случва извън него.

Така че от моето гласуване зависи как ще се чувства тя през следващите години. Зависи дали ще получава навреме хубава храна, от която няма да се подрисква, повръща и разболява. Дали ще се чувства добре, защото и моето настроение е добро. Колкото и да не ви се вярва тя е пряко зависима от това - ако не съм в настоение по множество зависещи от зле програмираната от предишните ни гласувания държава, тя също се чувства зле, защото когато се връщам вкъщи не я докосвам, не се радвам на щуротиите й, не я забелязвам, че ме гледа как мия зъбите си, гримирам се или правя друго обикновено за мен, но необикновено за нея действие. Когато поляга, за да я почеша по корема, я подминавам, а тя ме гледа с недоумение. Ей такива особености на котешкото щастие. Простичко, но обвързано от повсеместната глупост.

Та за мен нещата също са прости. Ако гласувам за правилните хора, знам, че това е една малка гранулка към щастието на Алиса. В това няма място за експерименти, няма място за отказ и да, понякога е по-добре да не пускаш бюлетина за референдум, който обслужва само грандоманските желания на един човек и обезсмисля бъдещото ти гласуване.

Както казах, нещата са простички - когато гласуваш или не гласуваш, носиш отговорност не само за себе си. Също за котката си, кучето, децата, роднините, съседката с подутите крака, която не може да качи покупките до етажа си, дори за клошарката, която днес изхвърли боклука си в Перловската река. Често те не могат да направят нищо за себе си. И някой трябва да се погрижи за тях.

Гласувайте заради Алиса!

Битката при Термопилите 2500 години по-късно

Искам да се оплача. Вкъщи всеки ден се разразяват епични войни - спартанци срещу персийци 2500 години след битката при Термопилите. Малко по-космата и съвсем малко по-малобройна, въпреки че понякога не съм съвсем сигурна дали е така. От страна на спартанците е Алиса, която героично защитава територията си - апартамента на улица Янтра е неин и тя нашественици не приема. От страна на персийците, нищо, че е само на два месеца, е нейният застрашително растящ син, който все още си няма стопанин и безцеремонно иска да завладее територията и да изяде цялата храна. Нашественикът действа без да си дава сметка, че първопристигналият вероятно е с предимство. Алиса е в деликатно положение - хем иска да опази живота и пространството си, хем от време на време се сеща, че има задължения към поколението си. Не е лесно.

Все пак на мен ми е най-трудно, защото непрекъснато чувам битките - Алиса е десетки пъти по-шумна от обикновено, и постоянно трябва да следя къде се намират в момента, за да не ги настъпя. Налага ми се също и да понасям непрекъснатото хленчене за още храна. Не мога да си позволя да ям вкъщи, защото около мен обикалят зверове с изцъклен лаком поглед и се опитват да се вмъкнат в чинията ми, дори в чашата ми за кафе.

Малкият персиец (британец) изяжда своята дажба гранули, а след това преследва майка си, за да се докопа до допълнителна доза мляко, което тя все още произвежда, и вече е само за него, след като братчетата му си отидоха при новите стопани. Заприличал е на малка космата топка и когато тича, дебеличкото му дупе се килва наляво или дясно в зависимост от посоката, в която завива. Смешно е. Понякога. Стига да не досажда на Алиса, защото тогава става страшно.
Не, няма да ги сравня с кандидатите за президент тук и в Щатите. Нито една котка не го заслужава. В косматите зверове все пак има някакво достойнство, равнопоставеност. И са симпатични.

За глада и бандитизма

Алиса гладува! Малките копеленца... котенца я избутват от собствената й купичка и изяждат цялата й храна. Почти цялата. А тя ме гледа с надежда и мяука възмутено, явно се надява да оправя нещата. Сложих й алтернативна паничка... и нея обградиха. Зверове, нашественици, варвари. Мъже. Ама са сладки. Вероятно и Алиса така мисли, ако въобще нещо й е останало в главата от глад. А ми става някак мило, че тя може би сега ме оценява. Както като се криеше до мен, когато преди няколко месеца беше дошъл за секс Гришо. Тогава му съскаше, поглеждаше ме и с победоносен поглед се настаняваше в скута ми. И той не смееше да мръдне. Аз пък се чувствах като смел и всесилен защитник на слабите, абе айде не слабите. Та сега е същото. Онези малки зверчета (все пак много са сладки) обикалят навсякъде, хапят ме по глезените, катерят се и по най-високите меки мебели. И още не са се научили да ползват тоалетната. Ама не им пука.

Тук не личи, но са две. Едното дебне в тъмното, точно над Т. С. Елиът и Колимски разкази.

Вече са на 5 седмици, но всяко вече проявява специфичен характер. Малкото по-тъмносиво е тоталният разбойник - бие се с всички и смело преодолява височини и пространства, по-светлосивото е гальовно и единствено се оставя да го мачкат, даже заспива върху гърдите ми, бежовото е страхливо и спи повече от останалите - отпуска се по гръб, както замахва с лапа да удари някое от братчетата си. Тъмносивото вече си има стопани, нарекоха го Джон, ще си го вземат след десетина дни, когато вече ще е достатъчно голям бандит.

Като казах бандит, тия дни прочетох, че китайците са построили най-голямата сателитна антена в света за 180 млн долара. Никой обаче не може да се мери с нас - дадохме 1,3 милиарда лева за един гьол в Белене. И ще дадем още. Може би за да отдадем почит на хората, които загинаха в лагерите там между 1949 и 1989 година? А най-вероятно за да ги забравим и вместо това да помним само тази абсурдна сума.

Котетата - шумни и нахални

Младите са адски невъзпитани. Когато ядат, мляскат. А когато са недоволни от нещо, вдигат страшна врява. Алиса тича да види какво става, неспокойна е, не може да свърши никаква друга работа - да види как си мия зъбите, какво крия под възглавницата или дали случайно не й нося пак от оная вредна и миризлива храна. Младите това не го разбират, търкалят си се в ъгъла и скимтят - чуват ги сигурно чак до "Виктор Юго".

Миналата седмица врявата се разнесе посред нощ. На сутринта установих, че Алиса ги е преместила в най-недостъпния ъгъл на къщата. Сега, за да стигна до тях, трябва да се провеся от облегалката на един от диваните. Два-три дни ги оставих в семейния им ъгъл необезпокоявани. После обаче реших, че и аз имам права - все пак аз я запознах с красивия й любовник. Така че с риск за живота си, и техния, се провесих над гнездото им и взех едното коте. Установих, че са започнали да проглеждат. Дребосъчето веднага започна да недоволства, а Алиса тревожно заснова около нас. Опита се да го захапе зад врата и да го отнесе зад дивана. Сама го върнах. На другия ден пробвах пак. После отново. Сега те вече прогледнаха напълно, имат огромни кръгли тумбачета и позволяват да ги галя без да надават вой. Още обаче не могат да се държат на краката си.

Междувременно стана ясно, че едното си търси стопанин. Така че, ако някой иска някое от котетата на красивата и глупава Алиса, да си каже.

В Турция писателите започнаха кампания в защита на вкараната в затвора от Ердоган Аслъ Ердоган. Нещо, което не вярвам нашите някога да направят. Родните писатели се изживяват като по-едър вариант на Алиса - самодостатъчни са си и идват при теб само ако имат нужда от храна или галене зад ушите.